Психология на насилието: как крайнодясните общности и морална оттегленост водят до трагедии

Стивън Кинг твърдо вярва, че злото най-често се самопродуцира, дори без да имаме непременно някаква отвъдна демонична сила. Психологическата наука донякъде го подкрепя: понякога няма никакво рационално обяснение за достигането до немислима жестокост и насилие, било то от героя на новелата на Кинг „Apt Pupil" („Способен ученик“), от група младежи на Джендем тепе, или пък от Андерш Брайвик, който изби 77 души на норвежкия остров Ютьоя през 2011. Трагедиите, разбира се, са различни, но пък те имат и нещо общо – някъде по трасето е и възходът на крайнодясното и нацистко (в социалните мрежи или в групи по интерес). Така че тук има две плоскости – първата е ирационална, а втората – валидираща крайността и пълния "moral disengagement” (термин от психологията на личностното развитие, означаващ моралната оттегленост от реалната преценка и базовото уважение към човешкия живот, т.е. етичните стандарти спират да действат в определен контекст). Какво се разиграва на по-дълбоко ниво Преди да преповтаряме вече стандартизираните „къде е държавата“, „къде е училището“, „провалихме се като общество“, да видим какво вероятно има отдолу в този чудовищен случай. Вече всички разбраха за прословутия „ефект на Луцифер“ на американския социален психолог Филип Зимбардо – черпенето на сила за правене на зло от властовото положение на груповата психология и „кошерния ум“, който овластената група развива, и оттам – как иначе нормално построени хора внезапно и в отделен контекст могат да станат зли. Но не е само това. Веднага бих добавил деиндивидуацията – т.е. индивидът се чувства „скрит“, а това е предпоставка за размиването на отговорността и за самоовластяване в групова среда, когато сред другите и заедно могат да се извършат немислими неща, които поотделно са малко вероятни. Стигаме и до "ефекта на Милграм", свързан с подчинената роля, който сякаш е най-валиден в нашия случай – определени хора, особено в група, са склонни да нараняват някого просто защото най-авторитетната фигура сред тях (или неформалният лидер) им е наредила да го направят. Подсъзнателно те изместват вината от себе си към въпросния лидер и това допълнително сваля задръжките. Разбира се, едно от следствията на всички тези групово-психологически феномени е размиването на отговорността. А повечето коментиращи правят една „фабрична“ грешка, тя също е изучена и се нарича "fundamental attribution error” – те презумират, че злата постъпка винаги означава априорно зъл човек, докато не се отчита колко мощно и формиращо е влиянието на злата среда. В случая – върху конкретни престъпни действия. И сега другата плоскост – субкултурният пласт. 17-годишен човек с приблизителния профил на убийците, попаднал под влиянието на неонацистки идеи (било на Марцинкевич, на Милчаков или на Джон Смит, все едно, да не предозираме точно с руската връзка), едва ли интернализира самото послание за насилието, камо ли пък да знае кои са Алфред Розенберг или Рудолф Юнг. Той е едновременно следовник и продукт на знаците на субкултурата, на сексизирания образ на организирано зло. Този образ не се осмисля, както не се осмислят и отдушници на агресията като норвежките блек-метъл пионери Мейхем (примерно); става обаче нещо много по-опасно, а именно – външните стимули стават катализатори на възможното обезчовечаване на подсъзнателно ниво. Така под цивилизованата повърхност започва да къкри една магма от жестокост, която, уви, на определени места, моменти или контексти е способна да си намери излаз като през вулкан. Ерго, тук трябва да се отстрани единият от стимулиращите агенти – въпросните нео-нацистки гнезда в социалните мрежи, и това вече наистина е работа на ДАНС и ГДБОП, които – ако има политическа и професионална воля – могат да приключат повечето от тези наци-аутлети за по-малко от седмица. Обяснения, които да доведат до система от мерки за превенция Убеден съм, че обобщенията тип „всички сме виновни като общество“ не вършат никаква работа; работа вършат единствено проникновените изследвания и обяснения, според които да се организира система от мерки. Вероятно помните сериала "Adolescence” – там тийнейджърът уби съученичка, а родителите до последно се питаха „къде сбъркахме“. Това ме подсеща, че преди училището и държавата са те и само те, родителите – и ако те на свой ред са жертва на различни когнитивни дефицити, прогнозата не е добра. Но няма и никакъв смисъл да се клейми, защото 10-те и повече младежи, попаднали или самонастанили се в един зъл контекст, имат различни семейни истории; те са клетката, внезапно превърнала се в ракова, а не нормата, т.е. при същите условия на държава, училище и дори небрежна родителска грижа всички останали клетки все пак не стават зли. Следователно, както казахме, отговорът е най-вече някъде във външните валидиращи агенти като нео-нацисткия уклон. В добавка може да се каже, че и средата у нас като цяло някак „мирише“ на безнаказаност, на „айде, бе, какво толкова“ – и така от често дребни прояви на агресия се стига и до голямото нещастие. Като антрополог, пък и в човешки смисъл, се ококорвам не по-малко и от групата на „операторите“ – онези, които са снимали. Тук вече трябва да намесим и нещо като мета-реалност, защото събитието има едни реквизити в реалността и съвсем други, когато е регистрирано. Мисля, че окончателното озверяване при побоя е свързано тъкмо с това – подсъзнателно младежите започват да се самопривиждат като вид актьори в собствения си филм, на трети-четвърти план действа и фактът, че видео-регистрираното събитие се запечатва за по-късно валидиране; превъзбудата се покачва, защото самите действия вече са прекрачили в мета-реалността на „спектакъла“, а снимащите са фасцинирани до степен, в която не разбират, че са съучастници и в известен смисъл помагачи. Което ги прави и морално дезинтегрирани. Разликата между "добро" и "зло" Почти никой не набляга и на vigilante-синдрома, т.е. частта, в която подбудата „ще ловим педофили“ никак не е за подценяване. Защото тя дава самовнушената етично-оправдателна рамка на извършеното; и разликата в тяхното съзнание между „добро“ („аз правя добро, имам добра кауза“) и „зло“ („аз вземам закона в свои ръце“, „аз отмъщавам“, „насилието е напълно валидно“) окончателно се разпада. Въобще, за целия ужасяващ случай можем да повикаме на помощ и Уилям Дж. Бърнстийн ("The Delusion Of Crowds”), и вездесъщия Фройд ("Mass Psychology And Group Formation”, където се изследва как индивидуалният ум, поставен в колективна идентичност, е способен да изгуби моралните си задръжки), но май няма нужда. Има нужда от общественоосмисляне на оскотяването и най-вече от систематични мерки за превенция, а не – според соцмрежовото „правораздаване“ – от увеличаване на наказанията, както и в много други сфери. Правителството, разбира се, вече обяви, че почва да мисли по въпроса (лошата държава винаги върви след събитията и се пита „кво стана“, докато добрата се стреми да ги предвижда и предотвратява), и им пожелавам успех, стига това да не е поредното „ще съставим комисия и ще видим“. Защото злото е като водата – винаги намира откъде да се промъкне. Както не само Стивън Кинг знае. Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.