Исторический роман из будущего: на Марсе обсуждают золотую статую Трампа и переименование озера Онтарио

Марс, 2376 г.: Бележки от епохата на златните статуи. Изгубената глава от исторически роман, писан в бъдещето *** – Не разбирам. – Кое? – Това. – Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. Учим ранния XXI век. Има много неща за неразбиране. Лина бутна таблета през масата. Бяха седнали в кафенето на Историческия факултет на Марсианския университет „Карл Сейгън“, няколко минути преди семинара по „Политически системи на Земята преди Голямата федерализация“. Пред нея димеше чаша марсиански чай. Срещу нея Ник отпиваше от ганимедска джинджифилова бира – напитка, която според него била „автентична“, въпреки че се произвеждаше в съседния купол. Годината беше 2376-а. На екрана имаше снимка на огромна позлатена фигура. – Това е президентът, нали? – Доналд Тръмп. Да. – И защо е златен? – Технически не е златен. Бронзов е, покрит със златен лист. – Аха, ясно. – Фигурата била висока около 4,6 метра, без постамента. Изобразявала американския президент с вдигнат юмрук след опита за убийството му през 2024 г. Била поставена през пролетта на 2026 г. в Trump National Doral край Маями – частен курорт, собственост на организацията на самия Тръмп. Да, малко самовлюбено, знам… Статуята била поръчана от група поддръжници, свързани с криптовалутен проект. Тръмп обаче я харесал и публично я похвалил. Има и някаква история за това как се опитали да излъжат скулптора с хонорара, но това не е толкова важно май. – Добре – каза Лина. – Значи не държавата му е построила златна статуя. – Мм, не. – Значи не можем да пишем в курсовата работа „американското правителство издигнало златен монумент на действащия президент“. – Не можем. – Жалко. Беше добро изречение. – Историческата наука е пълна с такива разочарования. Лина увеличи снимката. – Въпреки това изглежда като нещо, което бихме намерили при разкопки на дворец на късен римски император. Добави Novini.bg като предпочитан източник в Google – Започвам да разбирам защо професорът нарича тази епоха „предизвикателна за преподаване“. Ник прибра таблета. – На нас ни е интересно. – Той си взе ганимедската джинджифилова бира и тръгна към вратата. – Те просто са живели в тях. Историята е забавна най-вече когато вече не си вътре в нея. *** – Това вече можеш да напишеш като сравнение. – Благодаря. Тя скролна и превъртя архива. – Чакай. Летище? – Да. – Кръстено на същия човек? – Аха. – След смъртта му? – Не. – След като приключил президентския си мандат? – Не. – Докато бил действащ президент? – Именно. През юли 2026 г. Palm Beach International Airport във Флорида официално станало President Donald J. Trump International Airport. Решението уж не било взето лично от Тръмп – прокарали го властите на Флорида, така де… А законът бил подписан от губернатора Рон Десантис, който бил голям фен на Тръмп. Федералната авиационна администрация дори променила идентификатора на летището на DJT. Лина остави чашата. – Значи имаме действащ президент, неговото име на международно летище и гигантска позлатена негова статуя. – Е, на частна територия. – Да, да, историческа прецизност. На частна територия. – Благодаря. – Какво следва? Ник погледна бележките си. – Центърът Кенеди. – Това е сграда, нали? – Сграда, наречена на друг президент. John F. Kennedy Center for the Performing Arts във Вашингтон бил създаден от Конгреса като мемориал на убития президент Джон Кенеди. През втория мандат на Тръмп обаче контролираният основно от негови назначения борд започнал да поставя името Donald J. Trump върху центъра. Стигнало се до съд. През май 2026 г. федерален съдия постановил, че законът е недвусмислен: центърът носи името на Кенеди и само Конгресът има право да промени това. През юни надписът с името на Тръмп бил свален от фасадата. – Значи институциите са проработили – отбеляза Лина. – Мм… – О, не! – О, да. През август бордът опитал отново. Този път предложението било фасадата да не бъде формално „преименувана“, а върху нея да бъде изписано: „The John F. Kennedy Center for the Performing Arts – Реставриран и реновиран от президент Donald J. Trump“. А пространството около сградата да получи името: President Donald J. Trump Plaza. Бордът одобрил решението с 20 срещу 3 гласа. Лина дълго гледаше Ник. – Това е било юридическата им идея? – Аха. Да. – „Не сме го преименували. Просто сме сложили името му върху сградата“. – Горе-долу. – И „Trump Plaza“. – Да. – Пред сградата, която е мемориал на Кенеди? – Да. Но историята ставала още по-интересна. Какво пишело още? Когато спорът отново стигнал до съда, Министерството на правосъдието на Съединените щати защитило новия вариант. Администрацията твърдяла, че табелата не преименува центъра, а просто признава ролята на Тръмп в ремонта му. Правителствените адвокати предупредили („предупредили“, „заплашили“… семантика), че без името на Тръмп на сградата, щял да секне потокът от дарители. Така нямало да има пари за ремонт и сградата щяла да се разруши. Не носи ли името на Тръмп… ще се разруши. И ще се стигне до необходимост от събарянето ѝ. Няма ли „Тръмп“ на нея – ще я съборят. – Почакай – каза Лина. – Значи аргументът е бил, че националният мемориал на един президент може да има нужда от името на друг, действащ президент, за да бъде финансово и физически спасен? – Това е малко саркастично формулиране. – Уча социални науки. Позволено ми е. Ник отпи от бирата. – Искаш ли още подробности? – Има още?! – Разбира се, че има. Това е 2026-а. Няколко дни по-рано Тръмп бил въвлечен в ожесточен търговски конфликт с Канада. Премиерът на Онтарио Дъг Форд го нарекъл, между другото, „диктатор“ и „краля на фалитите“. Президентът на САЩ отвърнал с предложение: Езерото Онтарио можело да стане Езерото Америка. – Това поне шега ли е било? – Не. – Това го е занимавало, докато светът изгарял от климатичните проблеми? – О, на това той не обръщал внимание! – Докато горели войни, една от които той лично започнал и забатачил? – Е, да. Но пък намерил кого да обвини за това. А и можел да прави по две неща едновременно – да се тревожи за войната от безопасна дистанция; и да се заяжда с канадците. Едновременно. Сигурно затова се определял сам като „стабилен гений“. Лина потърка слепоочията си. – Имам въпрос. – Исторически? – М… Социалнонаучен. – Давай. – Това култ към личността ли е? Ник остави бутилката. – Ето за това всъщност е семинарът… Защото лесният отговор бил „да“, но лесният отговор не бил достатъчно добър. Америка през 2026 г. не била… хм… сталинистка държава; нямало закон, задължаващ всеки град да издигне статуя на президента. Златният Тръмп стоял върху частна собственост и бил поръчан от негови почитатели, а не от федералното правителство. „Подробност“, ще кажете. Да, но все пак… Летището пък било прекръстено от местните власти във Флорида, а съдът все пак успял да блокира преименуването на Kennedy Center. Конгресът, щатите, медиите и съдебната система продължавали да съществуват като независими центрове на власт, но пък… … за сравнително кратък период името и образът на един действащ президент започнали необичайно настойчиво да се появяват върху институции, инфраструктура, грандиозни строителни проекти и символи на държавата. Тръмп от своя страна предприел мащабно преустройство на Белия дом и Вашингтон – включително проект за огромна бална зала и монументална арка – докато едновременно водел спорове за това докъде се простират президентските правомощия върху историческите сгради на американската държава. Също така обичал да напада съюзници и да хвали врагове – като руския и севернокорейският лидери. Някои негови съвременници го определяли като нарцис, който най-силно се възхищавал на диктаторите по света. – Значи въпросът не е дали през 2026 г. Америка вече е била диктатура – каза Лина. – Не. Това се е случило малко по-късно. – Добре. Значи въпросът е: дали политическата култура е започвала да приема неща, които преди би сметнала за странни? – Точно. – Персонализиране на институциите? – Да. – Смесване на държавата и човека, който временно я управлява? – Да. – И постепенно превръщане на политическата лоялност в естетика? – Това последното е добро. Запиши го. Лина го записа. После двамата замълчаха. През огромния прозорец зад тях се виждаха куполите на университетския комплекс и бледото небе на Марс. В далечината бавно минаваше товарен кораб от Фобос. – Знаеш ли кое е странното? – каза тя. – Кое? – Ние го четем като исторически период. Дати, събития, институции, персонализация на властта, търговски конфликти… – Така работи историята – прекъсна я Ник. – Да, но за тях това не е било „период“ – настоятелно си продължи мисълта тя. – Някой е ставал сутрин, правил си е кафе, закъснявал е за работа, трябвало е да плати сметката за ток, чудил се е какво да сготви вечерта. После е отварял новините и е научавал, че президентът предлага да прекръсти международно езеро, че летището вече носи името му, че някъде във Флорида има шестметров паметник с позлатен президент, а Министерството на правосъдието обяснява пред съда защо името му трябва да присъства върху мемориала на друг президент. И на следващата сутрин всичко е започвало отначало, докато светът е тънел във войни, глад и климатичните промени, които в крайна сметка са ни пратили тук… Ник погледна часовника. – Трябва да вървим. Семинарът започва след три минути. Лина си допи марсианския чай. – Как се казваше днешната тема? Той отвори програмата. – „Интересни времена: политическата нестабилност през първата половина на XXI век“.